Фрагменти от Газа: Моето пътуване на памет и загуба

Девет месеца преди 7 октомври започнах да изучавам снимка под управлението на моя другар Махмуд Абу Салама. Махмуд има фотоапарат Canon, нещо, което постоянно съм желал. Винаги, когато не му трябваше, той ми позволяваше да го употребявам, което се усещаше като приемане на скъп подарък.

Обичах да хващам моменти, само че защото съм перфекционист, се поколебах да употребявам фотоапарат, до момента в който не се почувствах задоволително ловък. Започнах да виждам онлайн видеоклипове за това по какъв начин да върша страхотни фотоси и научих, че симетрията усъвършенства хубостта. Винаги, когато видях нещо симетрично, изпитвах непреодолимо предпочитание да го фотографирам.

Махмуд не постоянно можеше да ми заеме своя Canon, а аз нямах пари да си купя личен, тъй че взех решение да взема Lumix като краткотрайно решение, до момента в който мога да си разреша по-скъп фотоапарат. С моя нов Lumix открих, че спираловидните шарки притеглят вниманието на хората. Само месец след моето фотографско пътешестване получих стипендия по Еразъм, с цел да изучавам един учебен срок в Испания като студент по културен продан от факултета по британска литература в моя университет Ал-Акса.

Пътувах до Хаен на 27 януари 2023 година Там научих, че включването на човешки детайл прави фотосите по-завладяващи и че най-хубавите фотоси описват история.

В Испания изгубих моя Lumix, което ме накара да се усещам отчаян. Мисля, че го оставих някъде и когато се върнах да го диря, беше откраднат. Камерата имаше доста мемоари, които ме свързваха с Газа. Осъзнах обаче, че до момента в който фотоапаратите могат да запазят някои моменти, ние към момента носим най-важните мемоари в себе си. За мен това са спомените от моя обичан дом, Газа.

През август 2023 година се върнах вкъщи. Дотогава бях построил мощна мрежа от контакти. Мнозина признаха работата ми с неправителствени организации, което направи опциите за работа по-достъпни макар не толкоз високите ми оценки, повлияни от провокациите на пандемията и непредвидената разлъка на родителите ми.

Бях станал финансово постоянен, като си осигурих работа на свободна процедура, която ми разреши да заплащам за образованието си и да устоявам фамилията си. Майка ми, обременена от задължения, изпитваше облекчение, когато можех да оказа помощ. Отношенията ни се бяха подобрили леко и се почувствах горделив от достиженията си.

Изглеждаше, че всичко си идва на мястото и бях подготвен да си купя моя фотоапарат Canon и китара, най-сетне можех да се отдам на пристрастеностите си.

Исках да преживея смисленото си минало, като уловя всяко възприятие, което моята снимка беше пропуснала – от пристрастеността ми към учебно заведение и доказването на интелигентността ми, до упоритостите и интелектуалните ми занимания.

Аз копнеех да стана по-мъдър, по-добър и по-внимателен. Исках да обработя тъгата и гнева, породени от систематично създаваната беднотия, с която ние, в Газа, се сблъскваме; несправедливостите, на които сме очевидци, откогато Палестина е окупирана; и огромното изменничество на света на нашите човешки права и отричането на нашето битие. Всичко това се натрупва през годините, от детството до ранните ми 20 години, и желая да осъществявам фантазиите си да пътувам свободно, без да се сблъсквам с трудности.

На 7 октомври трябваше да стартира последната си година в университета. Бях припрян да се отдам напълно на образованието си, само че вместо това се разсъниха от звуците на бомбардировка. Интернетът прекъсваше, само че получих известия от моето учебно заведение, обявяващи пауза в часовете заради офанзивата против Газа. Животът ми се обърна с главата надолу, преминавайки от неспокойствие и упоритост към горест, паника и боязън.

Преминах от буен възпитаник към човек, който документира несправедливостите и нарушаванията на човешките права против моя народ. Бях шокиран от двойните стандарти на света и неправилното показване на палестинците от страна на медиите. Въпреки ограничавания достъп до интернет, аз написах публикации и ги показах на новинарските издания, когато беше допустимо.

Животът в Газа преди войната към този момент беше сложен. Борехме се с небезопасна вода, лимитирано електричество и лимитирани пътувания. След 7 октомври тези битки се ускоряват. Водата стана нищожна, електричеството беше изцяло прекратено, а пътуването изискваше огромни суми пари, които не осигуряваха никакви гаранции за излизане. Живеехме в непрекъснат боязън, под бомбардировки, без безвредно място, към което да се обърнем.

Повечето от местата, които познавах и обичах, бяха изцяло унищожени, в това число моят дом. Ако знаех, че това ще бъде ориста на Газа, щях да направя повече фотоси, с цел да уловя всеки миг. Бих споделил довиждане на всяко красиво място, което видях в Газа.

Училищата, в които приключих и бях награден за това, че бях на върха в класа си, местата, където сътворих най-силни другарства и се смях най-вече, и местата, където се усещах най-вече вкъщи си – всички изчезнаха. Сърцето ме боли от спомените за това, което в миналото е било, и от суровата действителност на това, което остава.

Не съумях да уловя скуката, която щеше да ни завладее, когато тв приемникът замлъкне след прекъсване на тока; близостта, на която се радвахме, когато разговаряхме, към този момент не разсейвани от интернет; насладата, която изпитаха децата, когато светлините се включиха още веднъж след прекъсване на тока; облекчението, което изпитаха майките, до момента в който чистото пране се развяваше на ветреца; насладата, която човек би изпитал от сладка сънливост след дълъг ден в университета.

Не съумях да запазя моментите на яд към нашите държавни управления за разделянето, което поддържат от 2007 година насам, последствията, които последваха, и неразбираемата визия за нашето бъдеще. Не можах нито да уловя презрението към тези, които помрачиха красивата ни земя, убиха, уволниха, изтезаваха, закопчаваха белезници, завързаха очите или задържаха моя народ, нито тъмните нощи, учещи на светлината на свещи, които изгаряха косата на челото ми, която лиши време, с цел да заздравее. Пламенната горделивост, която изпитахме, когато кръстихме палестинските села и градове, които изгубихме през 1948 година, надълбоко вкоренената връзка, която имаме със земя, датираща от антични времена, и сълзите, които бликнаха, когато си спомнихме провалите на нашите предшественици – всичко това спомените живеят в нас.

Това са всичко, което камерата ми не можа да улови, само че сърцето ми можеше.

Късметлия съм, че избягах от Газа. На 3 март напуснах след сполучлива акция за набиране на средства, с помощта на поддръжката на общителни хора и връзки, основани посредством работата ми като учител по арабски и на свободна процедура.

Майка ми и някои братя и сестри са в сигурност в Кайро, само че татко ми остана в Газа с другите ми братя и сестри. Това остави сърцето ми разрушено – част от него е в Газа с татко ми, други братя и сестри и приятели; различен е в Кайро; и още един е със сестра ми в Алжир, където тя е студентка със стипендия по интернационално право. Има и една част от сърцето ми, която умря, когато напуснах Газа.

Майка ми, братята и сестрите ми и аз в този момент сме изправени пред компликации в Египет и болката от несигурността: Какво ще се случи, в случай че бъде оповестено преустановяване на огъня? Ще се върнем ли в Газа или ще бъдем принудени да останем в Египет? И двете варианти са еднообразно плашещи за нас.

Сърцето ми е толкоз съкрушено, че никаква терапия не може да ми помогне да се изцелявам. Ще мога да стартира да церя едвам когато камерата ми може да снима цивилни самолети в нашето небе, а не израелски военни самолети. Ще се изцелявам, когато мога безвредно да пътувам по света и гордо да споделям, че съм палестинец, когато мога да минавам през палестински летища, когато самоличността ми в никакъв случай не бъде поставяна под подозрение и когато към този момент не ме назовават ​​бежанец. Само тогава ще бъда сигурен, че моят народ няма още веднъж да стане очевидец на несправедливости и че светът се извини и се застъпи за нас. Тогава страданието ни в Палестина ще завърши.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.